Направо към съдържанието

Българска азбука

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Кирилски
азбуки
Славянски:
Беларуска
Българска
Сръбска
Северномакедонска
Руска
Украинска
Неславянски:
Казахска
Киргизка
Монголска
Таджикска
Исторически:
Старобългарска азбука
Румънска кирилица
*Показани са само официалните
азбуки на държавите членки на ООН.
Подробно тук.
Българската азбука (кирилица) във всеки стил на шрифта Times New Roman2
Българската азбука (кирилица) в Панграма, шрифт Times New Roman и RomanCyrillic Std, стил нормален (normal), курсив (italic), получер (bold), получер курсив (bold italic), наклонен (oblique), получер наклонен (bold oblique).
Вариант на българската ръкописна азбука

Бъ̀лгарската а̀збука е тази, чрез която се извършва писменото предаване на книжовния български език. Представлява основата на кирилицата и съдържа следните 30 букви (в скобите е показано произношението на буквите при четенето им поотделно, докато при четене на инициали в съкращения буквите на съгласните звуци обикновено се произнасят с добавена гласна „е“ или „а“ вместо „ъ“):

А а
(а)
Б б
(бъ)
В в
(въ)
Г г
(гъ)
Д д
(дъ)
Е е
(е)
Ж ж
(жъ)
З з
(зъ)
И и
(и)
Й й[1]
(и кратко)
К к
(къ)
Л л
(лъ)
М м
(мъ)
Н н
(нъ)
О о
(о)
П п
(пъ)
Р р
(ръ)
С с
(съ)
Т т
(тъ)
У у
(у)
Ф ф
(фъ)
Х х
(хъ)
Ц ц
(цъ)
Ч ч
(чъ)
Ш ш
(шъ)
Щ щ
(штъ)
Ъ ъ
(ер голям)
Ь ь
(ер малък)
Ю ю
(йу)
Я я
(йа)

През 886 г. България приема глаголическата азбука, създадена от св. Кирил и св. Методий. Единственият книжовен източник, в който се посочва годината, в която е създадена глаголическата писменост, е съчинението „За буквите“ („О писмєньхъ“) на старобългарския писател Черноризец Храбър, а именно 6363 г. по александрийското летоброене, или 855/863 г. по сегашното летоброене. Глаголицата постепенно е заменена с кирилица – азбука, създадена в Преславската книжовна школа в началото на X век. Тя представлява гръцката азбука с добавени опростени варианти на глаголическите букви за онези букви от глаголицата, които нямали гръцки съответствия – това са буквите б, ж, ч, ш, щ, ѧ, ѫ, ъ, ь, ѣ, ю, ѩ, ѭ. Най-старите български писмени паметници са от края на X и от началото на XI в.

Доказателства за факта, че глаголицата е по-стара от кирилицата, са следните: на първо място, най-старите български писмени паметници, като Зографското евангелие, Мариинското евангелие, Синайският молитвеник и др., са написани с глаголица; на второ място, глаголическите писмени паметници притежават по-старинни езикови черти; на трето място, някои книжовни паметници, писани с кирилица върху пергамент, върху който е имало глаголическо писмо, но е остъргано, та са останали само следи от него – това са т.нар. палимпсести, каквото е и Боянското евангелие от XIII в.

Най-ранно засвидетелстван старобългарски текст с кирилица е надписът на чъргубиля Мостич, висш сановник при цар Симеон Велики и цар Петър. Следва го надпис върху каменна плоча от 993 г., поставена от цар Самуил в памет на неговите родители и брат му.

Масово използван в България до първата четвърт на XIX век е традиционният вариант на кирилицата, в който спорадично са използвани и буквите Ћ и Џ, добавени през XIV – XV век.

Ключов момент в историята на българската азбука са 30-те години на XIX век, когато става преминаването от традиционната кирилица към руската гражданска азбука на цар Петър I, която е нейна модификация. Преминаването е улеснено от материалното превъзходство на руската литература (печатни преси, книгоиздаване) и от разпространението по онова време на панславянските идеи. Българската гражданска азбука взима от старата кирилица и буквата Ѫ (голяма носовка) и Ѭ (йотирана голяма носовка), които липсват в руската азбука, за сметка на Ы и Э, които не се употребяват в българската азбука. От руската гражданска азбука е възприета и буквата Я, която постепенно замества старобългарската буква (йотувано а). Съвременната българска кирилица добива окончателния си вариант при правописната реформа от 1945 г., когато са премахнати буквите Ѣ (ят) и Ѫ (голяма носовка).

Съществува и българска кирилица, която модернизира и компенсира някои от основните недостатъци на създадената от Петър I азбука: липса на разлика между малки и главни букви, липса на графично разнообразие (горни и долни дължини). След 2014 г. има гражданска инициатива за популяризиране на тази форма на азбуката.

Клавиатурна подредба

[редактиране | редактиране на кода]
Българската клавиатурна подредба по БДС 5237:1978
Българската клавиатурна „БДС“ подредба по БДС 5237:2006

Клавиатурната подредба по БДС 5237:1978 (действаща от 1 януари 1978 г.) е основната българска подредба за писане с българската азбука, като включва и допълнителни букви от руската азбука (э и ы на мястото на ѣ и ѫ спрямо подредбата от преди реформата). Тя, заедно с фонетичната подредба, са най-използваните за писане на кирилица от български потребители.

Подредбата по БДС се използва най-напред при пишещите машини. При нея няма връзка между символите на кирилица и тези в подредбата QWERTY. Например при подредбата БДС буквата „О“ отговаря на буквата „F“ от QWERTY подредбата, докато при фонетичната клавиатура съответната буква на кирилица е „Ф“.

Подредбата „БДС“ е оптимизирана за писане на български език, като включва и допълнителни букви от руския език, като най-често използваните букви (О, Н, Т и А), както и Э (обратно Е) са поставени така, че да се печатат с по-силните пръсти – показалец и среден. Подредбата е от тип, при който буквите на гласните и полугласните звуци са поставени от едната страна на клавиатурата, а на повечето съгласни – от другата (с цел двете ръце да се редуват възможно най-често). Българските машинописци са печелили международни състезания по машинопис,[2] печатайки със скорост от над 1000 знака в минута, което е съизмеримо със скоростта на говорене.

Традиционна и съвременна форма на българската кирилица
  1. „й“ (и кратко) не е „ѝ“ (и ударено).
  2. Сп. „Космос“, 1964 г., бр. 1, стр. 45 – първо място за Антон Макариев