Maria's Reviews > Дипломацията

Има писатели и всякакви политически анализатори, които изключително много ме дразнят с начина, по който изразяват вярванията си. Проблемът не е в това, което казват, тъй като аз не съм достатъчно компететна да преценя дали са прави, а по-скоро е в начина, по който го казват. Не мога да възприема този манталитет на „всичко мога, всичко знам“, който подтиква някои хора да са твърде убедени в анализите си, в правотата на идеологията си, в това, че тяхната истина е единствена и свята.
За мое щастие книгата на Кисинджър не е от този вид. Той много се е постарал да е обективен, до колкото това изобщо му е възможно от гледна точка на работата, която е вършел и хората, за които е работил. Спестил си е квалификациите на събития и исторически личности (е, прощавам му изрази като „тъпоумният Рибентроп“, няколкото епитета за Хитлер, Молотов, първата и втората световна война – и Кисинджър е човек, все пак). Но въпреки цялото старание личната му идеология прозира през редовете. Без да се оправдава и да лицемерничи, подкрепя политиката на баланса на силите и смята, че идеализъм и алтруизъм имат много малко място във външната политика на Америка (и не само). Сблъсъкът на интересите на държавите предизвиква конфликти – така е било и така ще бъде, но следването на неясни морални принципи в твърде мътните води на дипломатическите отношения и националните политики освен, че е неефективно, има и ужасяващи последици.
Книгата обогати общата ми култура. Напр. вече не ми е толкова чудно защо Великобритания избра да излезе от Европейския съюз. Като се има предвид изолационистката политика, която е водила спрямо Европа в продължение на цели векове, е по-чудно как изобщо е станала част от такъв съюз. За Виетнамската война не знаех почти нищо, кото да не е научено от американските филми; кризата в Суец ми беше непозната, както и смисълът на доктрината Мънро, идеологиите на Теодор Рузвелт и Удро Уилсън, историята около Версайския договор и т.н. Не знам до колко съм си разширила кръгозора и съм си променила начина на мислене, но поне някои неща вече имат по-голям смисъл.
Друго полезно за мен беше да си припомня, че политиката се прави от хора, които са подвластни на различни влияния, породени от собствените им разсъждения, философия и мироглед, от натиска на различни интереси, от образованието и възпитанието им, а много често повлияни и от страх, гордост, нерешителност, ограничени умствени възможности и какви ли не още обичайни човешки качества. Политиците, съветниците им, анализаторите, интелектуалците, от които зависи животът и благоденствието на обикновените хора са човешки същества. Не са благословени винаги да взимат правилните решения и да виждат всички последствия от действията си. А това е отрезвяваща и плашеща мисъл. Затова винаги е добре да има някаква коригираща сила на волята на политиците. До сега като че ли демокрацията осигуряваше адекватни корекции, но в наши дни светът отново се променя и на яве излизат слабостите на тази демокрация. Но ако алтернативата е еднолично управление – историята познава твърде много провали, за да можем да си го позволим отново. Така че кой ще каже кой е верният път?
Не получих отговор на един въпрос, който ме тормози от много дълго време – коя външна политика е по-добра – изолационистката или политиката на световен полицай. Подозирам, че самият въпрос не е правилен, т.е. когато се говори за външна политика няма абсолютни категории като „добро“ и „зло“ (с изключение на нацизма, геноцида, убийсвата на цивилни, терора, анексиране на мирни държави и още няколко подобни извращения). Отношенията между хората са твърде сложни, за да се натикват само в две категории и няма смисъл да се лицемерничи по въпроса.