Nevena's Reviews > Приказки за Юнаци и злодеи: първи

При първия прочит... някога... ме порази многопластовостта - книга от много разказвачи, смесица от много погледи; доближаваше написаното до реалността; реалността като свят, видян от много хора едновременно и разпадащ се пред ума в няколко версии на случващото се. Красива многогласност. Красиви герои... Красиви чувства.

При втората ми среща с книгата ме порази нейната допълваща сила. Сякаш аз бях ключалката, а тя – ключът към скрита и ревностно пазена в тъмното стая. А Юнаците блестяха в центъра на всичко със своето себеотрицание, с дълбочината на чувствата си, светлината си; издигаха ме... Но и ме натъжаваха, заради мисълта, че не мога да бъда като тях.

Ала сега, сега – докато търсех познати места (...и се любувах на корицата, да :) – забелязах по необичаен начин тъкмо злодейското, вплетено като тънка, режеща стоманена нишка в историите. И си казах: ето, всъщност пишело и за мен през цялото време; по човешки.

Има любов в тази книга... В различните варианти на Приказките – всеки път, въпреки вариациите, това е непроменено. И то не любов само към юнаците; тях всички ги обичат. Но към злодеите също. Към злодея-в-себе-си, заради когото понякога си мислим, че сме „непростими“, а също и „неразбираеми“, неспособни да бъдем разбрани.
Понякога ми се иска да вярвам, докато чета такива топли текстове (топли между редовете, между снежинките дори), че всъщност юнаците са отдавна простили си злодеи. И за тях има място някъде там, в песента на Юна...