Велислав Върбанов's Reviews > 3001: Последната одисея

Хилядолетие след първата настъпва времето за четвъртата и последна „Космическа Одисея“... През 3001 г. е съживен Франк Пул - един от астронавтите от легендарния „Дискавъри“. Той е главният герой и от негова гледна точка се докосваме до света от бъдещето и проследяваме събитията в новия му живот. В първата половина на книгата действието е по-мудно, тъй като на Франк му е необходимо време да се адаптира към футуристичния начин на живот, а и да се сприятели с други хора. Впоследствие историята става динамична. Той отива на вълнуващо космическо пътешествие до Европа, опитвайки се да разкрие тайните на монолита и защити човечеството...

Финалът като цяло ми хареса, въпреки че имах по-големи очаквания... Тази поредица не е от най-великите творби на големия Артър Кларк, но си има своите достойнства и мисля, че ще допадне на почитателите на научната фантастика!






„— Трябваше да ти обясня — замислено каза Индра. — Когато можем, предпочитаме да използваме биоорганизми, вместо роботи — предполагам, че можеш да го наречеш въглероден шовинизъм.“


„Но „любовта от пръв поглед“ никога не е досадна.“


„ — Ти не разбираш, Индра. Често нямахме никакъв избор: не можехме да реформираме целия свят. И някой не беше ли казал: „Политиката е изкуството на възможното“?
— Съвсем вярно. И тъкмо затова с нея се занимават само не особено интелигентни хора. Геният обича да предизвиква невъзможното.“


„Анубис сити беше прекалено малък град, за да има университетско градче — лукс, който все още съществуваше на другите светове, макар и мнозина да смятаха, че телекомуникационната революция го е направил излишен. Вместо това тук имаше нещо много по-подходящо, както и с векове по-старо: академия, допълнена от маслинова горичка, която би заблудила дори самия Платон, стига да не се опиташе да се разходи в нея. Вицът на Индра за философските факултети, на които им трябвали само черни дъски, явно не се отнасяше за тази сложна среда.“


„Нали знаете, конспектът може да ви даде цялата основна информация — но без какъвто и да е намек за авторовата личност. И въпреки това има моменти, в които усещах, че нещо от стария Дейв все още се е запазило. Няма да пресилвам нещата, като кажа, че се зарадва да ме види — по-скоро беше умерено доволен…“